Печат

Радостта да създаваш

Градско чедо съм и повече обичам да чета и размишлявам, отколкото да се занимавам с ръкоделие. Такава съм от малка – така и не довърших възглавницата, която бродирахме в училище. Но като всяка българка с възхищение гледах и купувах грейналите с багрите си родопски одеяла, губери, китеници. Не са много практични за прашните ни градски апартаменти, та май седят повече прибрани по сандъци и чакат да ги постелем някога по вили и селски къщи.

Пък и може ли да не се възхитиш на изкусното майсторство на жените, изтъкали тази красота. Нещо магично лъха от шарките, от фигурите, от слънцата и птиците. Нещо, което странно ни вълнува, някакъв забравен спомен се пробужда. Родова памет ли е, отпечатък в гените ни на жени ли, кой знае. Нещо живо диша в душите ни и ни зове да си спомним, да вземем в ръце вълната, да седнем зад стана.

Затова, когато разбрах, че в Духовен център „Слънце” ще се проведе курс по тъкачество, не се колебах да отида. Курсът се състоя през февруари и втори път през март 2008 г. Събрахме се десетина жени и особено радващо беше присъствието на младите момичета Кремена и Мира. Елена Икономова беше поканила майсторите Веселин Фесчиев и Мария Кръстева, за да ни учат на това древно като човечеството изкуство. Изкуството на нашите баби, както и на всички жени в човешката история. Известен е митът за изкусната тъкачка Арахна, превърната в паяк, задето дръзнала да се състезава в това изкуство с великата богиня Атина Палада.

По време на този курс с изумление открих приказното царство на преждите, боите, творчеството, на създаването на прекрасни черги и килими. Изтъканите от майстора-тъкач Веско черги нямат нищо общо с обикновените парцалени ивици, които сме виждали по селските къщи. Това са истински произведения на изкуството, цветни или монохромни, създадени с много вкус и стил. Просто сърце не ти дава да стъпиш на тази красота, излязла изпод ръцете му. Той търпеливо ни обясняваше частите на стана, начина на вдяване и зареждане, самото тъкане. Под неговото ръководство участничките изтъкаха черги и платна за торбички, учиха се на изкуството на плъстенето. Разбрахме колко необятен е светът на тъкачното майсторство, какво безкрайно въображение събужда, какво търпение изисква, как увлича и вълнува.

Варненецът Веселин Фесчиев започва да се занимава с този занаят през 90-те години, по време на голямата криза. Той започва като любител-тъкач на вързани техники – губери, козяци. После се прехвърля на тъкачния стан и оттогава създава шедьоврите, които познаваме. Сега живее и твори във Велико Търново. Той е един от основателите на задругата на майсторите в България. Спокоен и съсредоточен, някак отвъден, седнал зад стана си, той ни показваше и поправяше грешките ни.

Майсторката на кукли от Нова Загора Мария Кръстева работи на вертикален стан. Малкото дървено станче, което беше донесла, й служи да изработва автентичните дрехи на куклите. Мария Кръстева досега е правила с тях 5 самостоятелни изложби, получила е първите награди на всички конкурси, в които е участвала и е призната за най-добър майстор на кукли в България.

Млада, чаровна жена, със сияйна усмивка, с неизтощимо въображение и идеи, тя предпочита да пресъздава герои от българския фолклор, които изпод сръчните й ръце излизат закачливи и комични. При нея се учих да тъка на вертикален стан и с помощта й изтъках красив морски гоблен. Мисля, че във всяка българка дреме една майсторица на тъкането. Трябва само да има подходящите условия да се събуди това умение – и ще се озовем в невероятния свят на художествения текстил, с неизчерпаемите му възможности, багри, идеи – един свят на развихреното творчество, което ще ни направи истински щастливи. Това се е случило с Веско Фесчиев, с Мария Кръстева – а защо не и с нас? Колко красота могат да сътворят ръцете ни, красота, която радва душата.

Такива курсове са добро начинание, те ни дават надежда за бъдещето. Днес ние все още живеем в претъпканите мръсни градове, в бетонни жилища с объркана и вредна енергетика, но това скоро ще трябва да се промени, ако искаме да бъдем здрави и да отгледаме жизнеспособно поколение. На Запад, а вече и в България хората се стремят да излязат от градовете, да живеят в къщи сред зелени градини и дървета, да бъдат далеч от шума и замърсеността на големите градове. Тези хора едва ли ще искат да сложат в домовете си излезлите от фабриките бездушни изделия, да носят дрехи от предизвикващи алергии синтетични материи, да си служат с вещи, изработени от пластмаса. Колко приятно и галещо окото е да постелеш черга, излязла изпод изкусните ръце на майстора, изработена с любов, да украсиш дома си с пано, което сам си изтъкал, да сложиш плодовете в дървена купа, украсена с резба. Да те развесели закачливата кукла на полицата, да се завиеш с топъл губер през студените нощи. Да изплетеш топли чорапи на децата, пухен шал, красива жилетка. Да усетиш радостта, че си създал нещо с ръцете си, а не си го купил от магазина, където единственото усилие е да извадиш пари от джоба си. Вложената любов при изработката ще стопли и твоята душа, и душата на този, който го получи. Не става дума да се връщаме към манифактурното производство, а към радостта и любовта, които влагаме, когато правим нещо с ръцете си за себе си и своите близки. Защото тази радост и тази любов ще създадат пространство на любовта около нас, ще озарят живота ни, ще го направят по-добър и щастлив.

С Веско Фесчиев и Мария Кръстева се срещнахме отново през лятото на Панаира на занаятите във Варна.

В двора на Икономическия Техникум бяха подредени павилионите, в които участниците показваха своите произведения, своите творчески постижения, сръчността на ръцете си. Защото думата „майстор” не означава само занаятчийство, тя е висша квалификация за творчество, за стил, вкус, познания и умения. Поне така е било в старите времена – майстор е ставал този, който е преминал дълъг период на обучение и е доказал с тежък изпит своите умения и сръчност. На този панаир истинска сензация беше представянето на майсторката на кукли Мария Кръстева. Тя беше подготвила изложбата си „На моето либе” - традиционна българска сватба в 3 сцени – седянка, сватосване в дома на чорбаджията и самата сватба, подредена с нейните кукли. Те са необикновени - изработени по създадена от самата нея технология, с изтъкани и изработени от нея дрехи, точно копие на характерните български народни носии. Броят на куклите отговаря точно на персонажите в традиционната българска сватба, дрехите също са точно копие на автентичните носии, а физиономиите на куклите – това са просто истински шедьоври на комичното портретуване. Наблюдавах хората, които се тълпяха край майсторите. Те се радваха, събуждаше се желанието им да направят и те нещо красиво, разпитваха как се прави това или онова. Чувството за красота е присъщо на всеки човек, само трябва да бъде събудено и да се създадат условия то да се реализира. Когато човек усети в ръцете си живата вълна, топлото дърво, когато поработи на стан или с длето, когато види това, което сам е направил, творецът в него ще се пробуди. Принуден сега да живее в железобетонните сгради, да работи на изкуствено осветление, да диша безжизнения въздух от климатиците, да ходи по канцерогенния асфалт – истинският живот в него като че ли е замрял и той се е превърнал в управляем човекоробот. Искрено съжалявам работещите в огромните магазини без прозорци, наречени молове или в грамадните офис сгради – те са по-зле и от затворници. И е само въпрос на месеци да започнат да боледуват, поставени в изкуствени нечовешки условия. Те са разменили скъпоценния си живот за шепа хартийки. Но дали можем да им предложим алтернатива? Да, ако се осмелят да се върнат към природата, да излязат от внушения вдъхващ страх модел на тежкия селски труд. Това се опитваме да променим с информацията за нови алтернативни методи на земеделие, за възможността да се създаде самоподдържаща се биосистема в своята градина, за възстановяване на старите, генно немодифицирани сортове растения, за здравословния начин на живот сред природата. Защото наблюдаваме как алчността превзема душите на хората, прави ги неадекватни и арогантни, убива ги, създава престъпници, готови на всичко. За да спечелят още, и още. Но, казва Писанието, какво ще спечелиш, ако придобиеш целия свят, а повредиш на душата си?

Майсторите, които тихо, търпеливо, съсредоточено и с любов вършат своята работа, ни показват една възможна алтернатива. Показват ни как да станем творци. Как да живеем с радост. Как да доставяме радост на другите. Как да оставим след себе си следа в сърцата на потомците. Как да осмислим ежедневието си, като създаваме красота, а не висим пред телевизорите. И как, ако не предпоставяме печалбата и търговията, получаваме не само средства, но и радостта от създаването. Никой от майсторите не е забогатял от труда си, но затова пък ако сънят им не е спокоен, това не е от страх, а е от творческия огън. Създатели на красота, те получават обичта и уважението ни. И нима във вечността не остава красотата, сътворена от незнайните майстори? България има хилядолетна традиция и огромно народно творчество, което диша в произведенията на майсторите и ни свързва с родовия дух на предците ни. От нас зависи да предадем на потомците си тази традиция, която е коренът и бъдещето на българския род. И майсторите са живата ни връзка. Те пазят пътя, който върви през хилядолетията и ни прави българи.

 

Wednesday the 25th. ЗАЕДНО МОЖЕМ ВСИЧКО!