Печат

Трети Рожден Ден на Духовен център ”Слънце” - Варна

17.09.2008 г.

 

Здравейте, приятели,

Честит трети рожден ден ДОБРОТВОРЦИ на Духовен център ”СЛЪНЦЕ”!

Тази трета годишнина посвещаваме на  БЪЛГАРЩИНАТА, на корените ни, вплетени дълбоко в Земята от нашите предци, на традициите и обичаите в народното творчество и изкуство, съхранени от миналото, препредавани от поколение на поколение и живени и до днес от родолюбивите българи в някои от прекрасните кътчета на  Родината ни.

През тази трета година ние сбрахме истините на гостуващите ни добротворци в едно и така изтъкахме вълнуващи събития. Прозренията на Спас Мавров, разкодирал в езотеричен прочит дълбоките знания в българските сакрални народни приказки се допълваха с разказа на Ивайло Аянски за традициите и обичаите на народа ни, съхранявани и до днес в родопското село Стоманово. Древната мъдрост на българите и традициите в изкуството са втъкани с любов в чергите на Веселин Фесчиев, в образите, въплътени в куклите на Мария Кръстева и в днешната изложба българска бродерия на Жана Абаджиева. Всичко това за пореден път ни води до мисълта, че истината е многолика, красиво вълнуваща душата ни с нейното многообразие и величие. Благодарим на тези творци за прекрасните и вълнуващи дни заедно, благодарим, че споделиха с нас себе си и така ни направиха душевно по-богати, по-възторжени и щастливи, докосвайки ни до българската съкровищница. Вярвам, че приятелството ни ще пребъде и занапред.

От 1 до 5 октомври 2008 г. продължаваме да усвояваме майсторството на тъкачеството, в поредния  3-ти курс, като успоредно с това ще се учим да боядисваме прежди с естествени бои. А на 18 октомври ще разтворим раклите на нашите баби и майки, за да посветим една вечер с много любов на тях и сътвореното от тях. 

С благодарност и любов към всички вас, с които заедно сбъдваме мечтите си за повече доброта в живота.

Елена

 

Изложба на българска шевица на Жана Абаджиева

 

В нашата Родина има едно неизчерпаемо съкровище, от което в миналото, настоящето, а вероятно и в бъдеще творците ще черпят с пълни шепи сюжети и вдъхновение.

Това съкровище се нарича Народно творчество. То е толкова разнообразно, като започнем от народните песни, приказки, хора, ръченици, изпълнения на народни инструменти – кавал, гайда, гъдулка. Продължаваме с народните творци – тъкачи, дърворезба, ковано желязо, иконопис и други. Не на последно място е българското везмо – талантът на българката с игла да извезва фигури и цветя, с които украсява предимно облеклото си – риза, ръкави, пазви, а също и мъжките ризи. Впоследствие везбата се появява и по битови, домашни предмети: кърпи, месали, възглавници и други.

Преобладава версията, че везмото – наречено вече шевица, е донесено от славянските племена, защото подобно изкуство срещаме и в други славянски народи – в Русия, Украйна, Молдова, Сърбия. Официално България е разделена на седем етнографски области, всяка различна със своя фолклор, а именно: Софийска, Станке Димитровска, Родопска, Тракийска, Плевенска, Добруджанска и Варненска. Особено различни шевици обаче има и в други райони. Такива са: Граовска шевица, Самоковска, Видинска, Габровска, Капанска и др.

Ето и по няколко думи, характеризиращи различните шевици по етнографски области: Софийска или шопска. Тук преобладават червените тонове, от яркото до тъмночервеното. Има и по-малко кафяво, жълто, синьо и зелено. Фигурите са повече геометрични, а самата шевица весела, закачлива, какъвто е и характерът на шопа. По на юг, в Станке Димитровско и Самоковско вече виждаме преобладаване на оранжевата гама и елементи от растителния свят. Пловдивската шевица е в тъмна гама, с преобладаване от канелено до тъмно кафяво. Казват, че там българката е извезала много мъка, както от робството, така и от злощастна любов. В Тракийската шевица се явява повече жълтият цвят, поклонение пред Слънцето, и фигури на животни, предимно конски глави – символ на любимите животни и утвърдения тракийски произход. Варненската шевица носи белега на домашния бит, вплели са дома и християнския кръст, а гамата е от зелено, синьо, лилаво, червено, черно. Родопската шевица е по-бедна откъм везмо, но там ни изненадва богатството на халищата, тъканите престилки в слънчеви тонове от жълто и оранжево и обшитите със сърма елеци и терлици. Характерни са и шарените плетени чорапи, които представляват плетени шевици. Много интересна и характерна е Капанската шевица в бели и черни тонове, носеща името си от извезаните капки. Тя се среща в Разградско. Трябва да отбележим и Габровските сокаи – дълги, тесни бродирани ленти, които се носят на главата и продължават по плитките.

Богата е орнаментиката на националната шевица – квадрати, ромбове, розетки, кръгове, начупени зигзази и др. Всичките са извезани в богата цветова гама, с голяма хармония. Всичко това българката умело е съчетавала, за да извезе както невестенската риза, така и всякакви видове женски и мъжки облекла. Искам да припомня само с един пример: във втората половина на миналия век бе екранизирана класическата творба на Елин Пелин “Земя”. Главните женски роли се изпълняваха от незабравимата Славка Славова и Гинка Станчева. На международния филмов фестивал в Карлови Вари, в делегацията ни е и актрисата Гинка Станчева. На фона на разкошните вечерни тоалети на дамите на заключителния бал, нашата актриса се явява в красива национална носия с извезани шевици. Нейният костюм предизвиква фурор и тя единодушно е призната за царицата на бала.

Жана Абаджиева

 

 

Българка

Ваня Бояджиева

 

Ткала съм, ткала юначе

дни и нощя – бдяла съм,

бод след бод – бодяла съм,

години след години – чакала съм.

                       Чакала съм – при мене да дойдеш,

                        стопанин да ми станеш.

                       Чакала съм – от ситна челяд

-         кремък да сториш.

Байраци съм шила.

Пушки съм крила.

Барут съм носила.

Кърви съм мила.

                       Деня и нощя съм плакала.

                       Очите ми са изсъхнали,

                       изсъхнали и пресъхнали,

                       като запретите кладенци.

Снагата ми се стопи.

Кожата ми се съсухри.

Цвета ми се загуби,

ала душата ми е цяла.

                       Стиснала съм я здраво в жилави ръце.

                       Ето, гледай – и веригата съм я втъкала,

                       в шевиците съм я вплела,

                       в чергите съм я втъкала,

                       векове за теб съм я пазила.

Слушай какво ще ти кажа,

хубаво да го запомниш,

на внуците си да го разправяш.

Душата ми чиста да пазиш.

                       Чуй сега – тъмночервеното, дето тука го виждаш,

                        туй е пролятата кръв на народа ни.

                        Светлочервеното, дето се е свършило вече,

                        е прясната кръв на моето време.

Гледайте жълтото – като слънчице грейнало,

сякаш жълта нива полюшната.

Тука пък синьото – тихата радост, след тъмния ден.

Туй запомни:

                        Тая верига – впримчила здраво китките:

                        туй е робството тежко.

                        Ама виждаш ли тука и там има бяло,

                        макар да е малко, това е НАДЕЖДАТА!

Тази надежда, същата, дето душата си на тебе е дала.

Тази надежда, същата, дето ми правеше свилата,

дето ме караше нощем очи да не склопям,

дето ме караше все да чакам, да чакам…

                        Това е моята вековна история!

                        Полека се вглеждай в чергите,

                        в престилките и сукманите,

                        в бръчните и шамисите…

                        Там всичко е изписано –

                        ни сабите го разсякоха,

                        ни пушките го убиха,      

                        ни пожарите го изпепелиха.

А сега, сбогом, прощавай!

Жива съм, знам че съм жива, юначе!

И вечно жива ще бъда!

 

 

ПРАЗНИК НА ДУШАТА И ТВОРЧЕСТВОТО

Екатерина Пейчева

 

Православният календар е посветил 17 септември на св. Мъченици София и дъщерите й Вяра, Надежда и Любов.

Както винаги, това са кодове. София на гръцки значи Мъдрост, а от мъдростта се раждат вярата, надеждата и любовта. Защо са мъченици? Откак човечеството се помни, мъдростта, вярата, надеждата и любовта винаги са принасяни в жертва на житейските и материалните ни интереси, страсти, власт, алчност и поведение. Дори и днес „просветеното” ни общество  се поруга над тях, като тикна близначките Вяра, Надежда и Любов в пошлото шоу на Биг Брадър, а после ги разсъблече на порностраниците на Плейбой. Нима това не е преднамерено търсен символ, превърнал се в илюстрация   на състоянието на днешната ни цивилизация?

И все пак винаги в човешкия живот и Вярата, и Надеждата, и Любовта, и Мъдростта са светли и святи понятия. Нима не Вярваме до сетния си дъх, че има Бог, който ще ни помогне в трудните ни минути, нима цял живот не се Надяваме, че нещо добро ще ни се случи, нима  не търсим истинската Любов – от раждането си и до гроба? Нима не  искаме да станем най-сетне толкова Мъдри, че да не грешим, за да сме щастливи?

Именно този ден, посветен на най-святите за човешката душа понятия, избра преди три години Елена Икономова, за да създаде своята благотворителна фондация, наречена „Духовен център „Слънце” под девиза: “Заедно можем да постигнем всичко! Ела с нас да правим добрини!"

През тези години тя със  своите приятели залеси дворовете на няколко училища и детски домове, работи с пенсионерски клубове, а в голямата зала на красивата й крайградска къща се изнасяха беседи и лекции на здравна и духовна тематика, проведоха се   курсове по тъкачно майсторство.

Ето какво казва самата Елена Икономова:

“Всички прояви, които заедно организираме, са извършени и с участието на  хората, за които организираме проявите. Залесяваме, боядисваме, почистваме,  заедно с ученици, родители и учители, в училища и детски градини. Децата ни  изнасят програма, а ние им поднасяме погача с мед и сандвичи, приготвени от нас. Организираме тържества с безвъзмездното участие на музиканти, артисти и танцьори, организираме лекции и курсове с безвъзмездното участие на лектори и преподаватели, заедно приготвяме ястията за трапезата. В основата на дейността на центъра е залегнал принципът на Левски: "Всеки участва доброволно, според желанията, силите, способностите и възможностите си", и този принцип е определящ за нас.”

Елена, която е завършила  учителски институт и дълги години е работила в Дома за сираци във варненския квартал Виница, умее да се свърже с Детето в душата на всеки, да го приласкае, да го гушне, да му покаже колко го обича. А това Дете в нас се нуждае от толкова много обич, особено у по-възрастните хора. Те откликват на излъчената от нея любов, даряват й своята признателност и обич.

Тази година фондацията чества своята трета годишнина. На 17 септември се събраха много гости. Сред тях бяха и едно семейство глухонеми хора, поканени от Елена, за които според думите й „присъствието им между нас, така наречените нормални  хора, е невероятен празник, защото това им се случва за първи път в живота. Техният девиз, на проведения Първи европейски фестивал на слепите, глухите и немите през м. септември, бе: "Нас ни има! Ние живеем и творим!", а моята цел е да живеем, учим и творим всички заедно”.

Залата беше декорирана с множество покривки и шевици, извезани от изкусните ръце на някогашната икономистка, сега пенсионерка, Жана Абаджиева.

От тридесет години Жана се занимава с българските шевици, запленена от произведенията и майсторството на голямата познавачка на българската везба Милка Пенчева. Тя участва в кръжока за българска шевица „Райна Княгиня” във варненския квартал Аспарухово и двайсет години е негов председател, като участва във всички многобройни изложби на български везби в страната и е носител на награди от тях. Кръжокът се занимава и с просветна дейност, като издирва и се грижи за съхраняването и популяризирането на голямото ни богатство от шевици. Жана не само изработва готови модели, тя изучава характерните за седемте етнографски района на България мотиви и везби, разработва някои модели, създава авторски шевици, твори с иглата, баграта, образа.

На тази по същество авторска изложба, която ни показа, Жана Абаджиева ни разказа как специфичните за отделните райони везби, багри  и мотиви изразяват чувствата, характера на жените, създали и предали през вековете творческото разнообразие на шевицата.

Знаем, че българската шевица не е нито случайна, нито произволна. Тя изпълнява ролята както да защитава жената и нейната енергия и функции от чужди, недоброжелателни енергийни вмешателства, така и да съхранява  и предава, заедно с народните песни и танци, кодовете на древното звездно знание, което са имали нашите прадеди. Елбетицата, характерна за българската везба, представлява по същество една космограма, тя прави шевиците ни равностойни по информация и въздействие на тибетските мандали. Везбата има и своето емоционално и патриотично послание – споменът за Райна Княгиня, младата българка, извезала Знамето на свободата на България, архетипно ще ни буди в критични за Отечеството ни моменти.  

Разказът на Жана Абаджиева за българските везби беше илюстриран от музикалните изпълнения на народната певица Кичка Христова. Стройна и красива, облечена в елегантен черен костюм с грееща везба по него, под съпровода на акордеониста Стефан Параскевов тя изпълни народни песни от различните етнографски райони на България. Една след друга се редяха подбраните с вкус закачливи песни, така прилични на вечно усмихнатата, грейнала Кичка.

С Кичка Христова бяхме заедно тази година на Детския Фолклорен Фестивал „Орфеево Изворче” в Стара Загора. Тя водеше като диригент и художествен ръководител момичетата от фолклорна група „Букавица”, които спечелиха златен медал на фестивала, както и награди за индивидуално изпълнение. Освен че е  една от най-известните варненски народни певици, Кичка Христова е филолог, води фолклорните предавания като радиожурналист по програма „Хоризонт” на Националното радио, хоров диригент е на много колективи, сред които фолклорните групи „Мартеница” и „Букавица”, носители на многобройни златни медали и други награди от различни фестивали, а самата тя с песента „Яболка от Петрич” печели наградата за изпълнител на Канал 8 за 2003 г. и наградата на Министерство на Културата на фестивала Пирин Фолк в Сандански  - 2004 г. Тя ми подари своя диск „Ясно слънце”, а сега работи с фолклорен оркестър, с който подготвя нов диск.

Слушахме с удоволствие хубавите песни на Кичка и запяхме заедно с нея „Македонско девойче”. А когато накрая  разказът за шевиците стигна до Родопската област и тя запя „Бяла съм, бяла, юначе”, всички затаихме дъх. След нея последва “Руфинкa болна лежи”, „Рипни, Калинке”, „Не ми се навдигай, момне ле”… цяла китка от любими и познати песни, които и ние подхванахме. А когато към песните  се присъедини и мощният родопски глас на Ивайло Аянски, залата гръмна. Акордеонистът Стефан засвири хора и веселието започна.  На богатата  трапеза бяха наредени вкусни погачи, измесени от изкусните ръце на жените, милинки, баници, грозде. Както си му прилича на рожден ден, чукнахме се с шампанско, пяхме и играхме. До късно продължи празникът, не ни се излизаше навън, в дъжда и рязко застудялото време. В залата беше така уютно, лъчисто от усмивките, песните, обичта. Беше истински празник – Празник на душата и творчеството.

 

Wednesday the 25th. ЗАЕДНО МОЖЕМ ВСИЧКО!